Решение № 14 от 10.09.2012 г. по т. д. № 667 / 2010 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение
Чл. 247 ГПКЧл. 280, ал. 1, т. 2 ГПКЧл. 280, ал. 1, т. 3 ГПКЧл. 86 ЗЗДЧл. 133, ал. 1 ТЗЧл. 181 ТЗЧл. 181, ал. 1 ТЪРГОВСКИЯ ЗАКОН
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря Л.З.
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 667/2010 година
Образувано е по касационни жалби на В. И. Б. от [населено място] и на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу решение № 14 от 05.03.2010 г., поправено с решение № 49 от 30.04.2010 г., постановено по т.д.№ 11/2010 г. от Варненския апелативен съд.
Касаторът [фирма] обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение от 27.10.2009 г. по т.д.№ 86/2009 г. на Добричкия окръжен съд, с която е уважен предявения от В. И. Б. срещу касатора иск с правно основание чл.133, ал.1 ТЗ за сумата 140 000 лв., представляваща неплатен дивидент за 2007 г., както и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 5 801.51 лв. Касаторът обжалва и постановеното по реда на чл.247 ГПК решение, с което е постановено да се чете, че се отхвърля иска по чл.86 ЗЗД срещу [фирма], а не срещу [фирма].
Касаторът В. И. Б. обжалва решението в частта, с което след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд отхвърлил предявения срещу [фирма] иск с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата над 5 801.51 лв. до присъдените му 18 982.73 лв.
В касационните жалби са въведени доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон – основание по чл.281, т.3 ГПК за касирането му.
Касаторите взаимно си оспорват жалбите.
Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи във връзка с наведените в касационните жалби отменителни основания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 и сл.ГПК приема следното:
В производството по предявения по чл.133, ал.1 ТЗ иск спорът се концентрирал върху въпросът носител ли е ищецът на вземане за дивидент, който след приемане на решение на общото събрание за разпределянето му за 2007 г. между съдружниците с паритетно участие, прехвърлил дружествения си дял на другия съдружник, но преди да получи полагащия му се дивидент.
С обжалваното решение въззивният съд, след справка в ТР приел, че дружественият дял е бил прехвърлен без наличие на тежести или каквито е да било ограничения, от което направил извод, че дивидентът не е бил предмет на продажбената сделка. За да е налице обратното, според съда страните е следвало изрично да са се споразумели за това, каквато уговорка липсвала в разглеждания случай. По предявения с правно основание чл.86 ЗЗД иск въззивната инстанция приела, че се касае до безсрочно задължение и следователно поканата е тази, която определя момента, в който изискуемото задължение трябва да се изпълни. Преди получаване на поканата и изтичане на срока за изпълнение длъжникът не изпада в забава, поради което е счетен за незаконосъобразен направеният от първоинстанционния съд извод, че обезщетението по чл.86 ЗЗД се дължи от изискуемостта на вземането, т.е. от деня на приемане на решението за разпределение на дивидента за 2007 г.
С определение № 612 от 31.08.2011 г., постановено на основание чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.2 ГПК настоящият състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от касатора [фирма] част по въпроса кой е носителят на субективното право на дивидент, придобито от съдружника преди отчуждаване на притежаваните от него дялове от капитала на търговско дружество, правно и организационно обособено като О.. Противоречивото разрешаване на посочения правен въпрос е доказано с Решение № 1360 от 26.09.2002 г. на ВКС по гр.д.№ 2249/2001 г., V г.о., в което е застъпено становището, че при отчуждаване на акцията носителят на правото на дивидент, но неполучил го към момента на отчуждаване, може да го запази за себе си, но ако не е сторил това изрично, следва да се приеме, че правото на дивидент следва съдбата на акцията и принадлежи на приобретателя й. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК въззивното решение е допуснато до касация и в обжалваната от касатора В. Б. част по въпроса от кой момент дружеството изпада в забава по отношение на задължението си за изплащане на дивидент.
Върховният касационен съд, в настоящия състав намира, че по първия материалноправен въпрос правилно е разрешението, дадено със сега обжалваното решение, за което излага следните съображения:
Правото на дивидент е имуществено субективно право на съдружник или акционер да получи част от реализираната печалба, съразмерна на участието му в капитала – чл.133, ал.1, съответно чл.181 ТЗ. За да може то да се трансформира в конкретно право на дивидент – облигационно изискуемо и ликвидно вземане към дружеството, следва да се реализира фактическия състав, с чието възникване законът свързва пораждането на това вземане. Първата предпоставка е изтичането на финансовата година, като според & 2 от ДР на ЗСч отчетен период по смисъла на закона се разбира една календарна година - 1.01-31.12. Втората предпоставка е приемането на годишния счетоводен отчет, заверен от дипломиран експерт-счетоводител, а третата - решението на общото събрание на съдружниците/ акционерите за разпределение на реализираната балансова печалба. Със завършването му абстрактното право за получаване на дивидент е превърнато в ликвидно и изискуемо вземане в полза на съдружника/акционера към капиталовото търговско дружество. Правото на дивидент като част от дяловете/ акциите съгласно чл.133, ал.1, съответно чл. 181, ал. 1 от Търговския закон е различно от облигационното вземане за разпределен дивидент, което се погасява с изтичането на общия петгодишен давностен срок. Като съставна част на членственото правоотношение, приобретателят придобива абстрактното право за получаване на бъдещи, но не и на разпределени преди отчуждаването му дивиденти.
При така приетия отговор на въпроса, поради който е допуснато касационното обжалване по жалбата на [фирма], настоящият състав приема за правилен решаващият извод на въззивния съд, че към датата на транслацията на собствеността приобретателят на дяловете не би могъл да се легитимира като титуляр на правото на вземане на дивидент за 20077 год., тъй като тя е била осъществена, след като напълно е бил реализиран целият фактически състав на чл.133, ал.1 ТЗ, а в договора за прехвърляне на дружествените дялове липсва изрична уговорка, че дивидентът за изминал период е предмет на продажбената сделка.
По въпроса за момента, от който дружеството изпада в забава по отношение на задължението си за заплащане на разпределената печалба настоящият състав намира, че даденият с въззивното решение отговор е съобразен изцяло със закона. Това вземане не е срочно по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, поради което и на основание алинея втора от същия закон дружеството - ответник изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
Наведеният от касатора довод за недопустимост на решението, постановено по реда на чл.247 ГПК е правно несъстоятелен, доколкото преобразуването на дружеството не е довело до възникване на правен субект, различен от конституирания като ответник по предявените искове.
По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила.
Водим от изложеното, на основание чл. 283 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 14 от 05.03.2010 г., поправено с решение № 49 от 30.04.2010 г., постановено по т.д.№ 11/2010 г. на Варненския апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
